Помогнете ми

11:35 Posted In Edit This 4 Comments »
Понеже съм голяма "специалистка", докато си правих експерименти с нови шаблони на блога, загубих безвъзвратно блоговете, които имах добавени в блогрола. Сега започвам да ги възстановявам, но ако някой не открие блога си в списъка, а е бил там преди това, моля да ми пише на chudenka@gmail.com без да се притеснява!

Искам всичко да е като игра!

12:24 Posted In Edit This 0 Comments »
Гледам го - будно 13-годишно хлапе. Отказва да ходи на училище. Нищо не помага - нито увещанията, нито заплахите, нито старанието на учители и родители.
Питам го:
-Толкова ли ти е трудно в училище?
-Тц. Хич даже.
-Не понасяш учителите?
-Ааа,що, мноо са готини.
-Не се разбираш със съучениците?
-Е,как вееее! Мноо са яки.
-Ами тогава защо?
-Абе,искам всичко да е игра, разбираш ли?
-Каква игра? - питам озадачено.
-Е,ква,ква - като онлайн игра - "Мортал Комбат", "Империя"... Бе, да става нещо, да мога да си избирам героите, да побеждавам, да минавам нивата, да се бия. Знаеш ли кви яки битки стават! В даскалото нищо не става. А аз искам всичко да е като игра.
Честно, леко настръхнах от това изявление. Това дете получава силни усещания от игрите, живее в тях, така че животът вече не му е интересен. И нищо от живота не му е интересно. Защото не е като игра.
Ех, времена! Ех, родители! Ех, училище! Ех, живот!

Коткоден

14:26 Posted In Edit This 0 Comments »
Днешният е точно такъв. Ставам трудно сутринта и със затворени очи, пипнешком, се обличам. Толкова съм омаляла, че ръката ми се разминава с дръжката на вратата, та се налага да повтарям движението. Следват тоалетна и четкане на зъбите. От движението по долните зъби челюстта ми се отваря надолу, което оставя погрешното впечатление, че най-после съм си отворила очите. Че е погрешно, се разбира след една минута, когато си вземам чантата и една ролетка за измерване вместо ключовете. Опа, установявам, че няма как да заключа след себе си с това чудо и е връщам да търся истинския ключ. Оказва се, че го няма на масата и въпреки че спя, мозъкът ми прави отчаяно усилие и бива осенен от една идея: Котката!
Котката ни е със съзнанието на лелка склададжийка от соцвремената. Избира място за склад (под фотьойл, под диван, под шкаф) и започва усърдно да сбира де що си е харесала и е в подходящ размер и тегло за примъкване. След като го завлече до склада, го бута с лапи, ама хубавко, да не се вижда от неоторизирани лица. И после с най-невинните мустаци на света полягва в кошчето. С леко отегчена муцка гледа когато търсим поредния й склад, но кожуха й леко се наостря когато го наближим. В момента, в който го открием, привидното й безразличие се стопява и тя се присъединява към нашето суетене, изучавайки наличността на склада, с цялото си поведение подсказвайки, че и тя е изненадана, да не си помислим нещо.... нееее... тя няма пръст в тази работа.
Та тази сутрин, в реда на нещата, ключовете ми бяха наличност в поредния склад. Такаааа - 5 минути с полузатворени очи се влачих по корем из стаите и - бинго! - между парченце шунка, използван цитопласт, два кламера и малката блутуут слушалка на благоверния, се мъдреха моите ключове. Взех ги под укорителния котешки поглед, но рискувах недоволството й, иначе щях да закъснея за работа. А там ме чака една друга котка, наречена шеф, която не е толкова сговорчива.
Е, пристигнах навреме за пиенето на кафе. Свърших си работата и след малко се прибирам. Междувременно Котката изкарала от склада блутуут слушалката, докладва собственикът й. Просто вече миниатюрната лампичка не светела - свършил токът. След като се зареди, пак ще бъде насилствено присъединена към наличността под шкафа.

Кратка крайморска молитва

11:23 Posted In Edit This 2 Comments »
Боже, моля те,
нека мъглата навън не сгъсти мъглата в главата ми;
нека вятърът навън не продуха с вихри сърцето ми;
нека Черно море не удави мечтите ми!
Моля те,
нека мъглата обвие заблудите;
нека вятърът издуха тъгата,
а морето сбъдне мечтите!

Спортна зала е далече...

19:08 Posted In Edit This 2 Comments »
Е, нееее! Днес на какво присъствах в автобусаааааа....
На четворна седалка (две срещу две) седеше мъж с психично заболяване, който си говореше сам - питаше и сам си отговаряше. Зад него седеше жена, надхвърлила 60-те, но не го виждаше, защото седалките им бяха долепени гръб до гръб.
И как протече "диалогът" на мъжа със самия себе си:
- Стигнахме ли до Спортна зала, стигнахме ли?
- Няма я още Спортна зала, далече е, много е далече Спортна зала...
- Да слизам трябва на Спортна зала, трябва да слизам, стигнахме ли?
- Далече е, няма я Спортна зала..
И така през цялото време. По едно време стигнахме Спортна зала, обаче мъжът се беше кротнал и нито питаше, нито отговаряше. Тогава жената се обърна рязко, изгледа намръщено не питащо-отговарящия, а мъжът, който седеше до него, и му се скара:
- Как може така! Досега го успокоявахте, че не сте стигнали Спортна зала, а сега като стигнахме, не му казвате!
-Ама, госпожо, аз нищо не съм казал! - заоправдава се мъжът.
-Да бе, да, нищо не сте казали! Да не искате да кажете, че господинът сам си е говорил може би! - му изсъска тя.
Мъжът се зарадва:
-Да, наистина си говореше сам!
А тя:
-Пфууу, не ви е срам! Сега и луд ще го изкарате! Господине, господине, трябва да слизате, това е Спортна зала!
А той:
-А... Далече е, далече е Спортна зала...
Лелята се изцъкли и си седна.
По-стари публикации